ЧОВЕКЪТ, КОЙТО ПИШЕШЕ ХАЙКУ
Дейвид Ланю
Имало едно време
В стара Япония, дълбоко в планините край езеро, замръзнало през половината година, където купчинки сняг се трупаха като цилиндри върху главите на уморени крави; където сивкава киша изпълваше дълбоките канавки покрай лъкатушния главен път на шогуна – път, забързан към по-важни места; в една снежна земя, където снегът се топеше чак до напевния ромол на огромните летни комари; в една бедна провинция, угнетен край, където земеделците се мъчеха да забравят оризовия данък, като си подаваха чаши саке, пееха песни и поред се напарваха в качета с гореща, вдигаща пара вода, която ставаше все по-неприятно кафява след всяко костеливо, голо тяло. Това се случи именно там, в едно селце, което никога не се е появявало върху западна географска карта и навярно няма и да се появи, в малък чифлик със сламен покрив, на един хълм, обрасъл със заснежени борове. Звездната река на небето, Млечният път, прорязваше черната небесна шир и лееше студена светлина върху вехта, напукана, потъмняла от сажди врата.
Един мъж вървеше приведен над тоягата, с която се подпираше; беше шкембелия, плешивата му глава лъщеше, а обущата му се плъзгаха по леда. След като бе бродил из страната и кръстосвал надлъж и нашир провинциите цели четирийсет години, този лишен от цел скиталец, този носен от вятъра дух най-сетне си беше у дома.
Той самият се наричаше Чаша чай; това бе прозвището на неговото писателско перо. Или май ще е по-добре да кажем бамбукова четка, защото той нямаше перо. Във всеки случай, това бе името, което дращеше със зацапана калиграфия върху оризовата хартия на тлъстите си дневници, гъсто изписани с хиляди поеми от един ред, изричани на един дъх... защото Чаша чай пишеше хайку. Навярно се чудите: какво ли ще рече хайку? Е, тук стигаме до празнота, която не е лесно да се запълни. За целта ще трябва внимателно да наблюдаваме Чаша чай: как сърба супата си от охлюви, как пикае със зигзагообразна струя от задната врата, изписвайки гатанки по утринния лед, как похапва юфката си под светлината на самотен фенер в дълбоко зимно уединение.
Ще наблюдаваме. Ще слушаме. И може би ще се учим.
back ©2000 by David G. LanoueAlso by David G. Lanoue...
Kobayashi Issa Archive