ХАЙКУ ВОЙНИ
Дейвид Ланю
1. ЖИВОТ С ПОЕТА
Животът с Поета беше добър, макар че едно нещо трябваше да отстоявам с нокти и зъби. Продавачката в магазина за домашни любимци го беше заблудила, че за нас, поровете, е най-подходящо да спим заключени в клетка.
След като бях прекарал месеци наред затворен – най-напред в развъдника, а после и в магазина за домашни любимци, хич не ми беше по сърце да съм окошарен, докато мракът тъй сладко се спускаше над града и онова ми ти изкусително цвърчене на насекоми и квакане на жаби изпълваше топлия и лепкав въздух на Ню Орлиънс, изпращайки тръпки на възбуда по еластичния ми гръбнак. Но щом нощта се спусна след първия ни ден заедно, въпреки че беснеех и се дърпах с всички сили в знак на протест, Поета ме отнесе в моя затвор от пластмаса и стомана – скучна бледоморава килия с окачено шише вода и абсурдно малко сандъче за тоалетна – и най-безцеремонно ме тикна вътре. Щрак! Ето че спусна и резето.
- Лека, Оскар – измърмори той, защото така ме беше кръстил, и си отиде, а аз останах там, дълбоко възмутен.
Поета спеше в съседната стая на голям зелен футон· до една плъзгаща се врата, която водеше към балкон на втория етаж и листати дъбови клони малко по-нататък. Един вентилатор, разположен край тази врата, раздвижваше гъстия като супа въздух. След шест евтини бири и късен филм за възрастни Поета най-сетне заспа. Скоро го чух и да похърква.
Добре, помислих си аз.
Следващите ми действия изискват известно обяснение. Най-напред трябва да разберете, че в този си живот аз не бях обикновено порче. При все че физически изглеждах като гъвкаво и космато животинче, излъчващо опияняваща миризма на мускус, в духовно отношение бях онова, което будистите наричат бодхисатва: просветлено създание, което все още не е приключило окончателно с този пълен със страдания свят. Вместо да продължат към отрупани с цветя райски селения или да се разтворят в Единството на вселената (дори ние не знаем със сигурност какво се случва, когато се освободим от всичко и продължим нататък), бодхисатвите като мен се задържат на тоя свят, изпълнявайки мисия на милосърдие, като се стараят да подпомогнат пробуждането на други същества – събратя, поели по същия път. В момента пътникът, към чието пробуждане проявявах особен интерес, беше моят Поет.
Въпросния ден, когато той влезе в магазина за домашни любимци, изтръпнах от носа до опашката. Това беше моят човек – веднага го разбрах!
- Извинете, госпожице – обърна се той към продавачката тийнейджърка, за да отвлече вниманието й от списанието за татуировки.
- Да?
- Този мъник ей тук – каза и ме посочи. – Колко струва?
Сам-самичък в тясната клетка, осеяна с напикани кедрови стърготини, аз представлявах жалка гледка. И трите ми сестри (тъпа компания) бяха продадени една по една, тъй че в очите на Поета навярно съм изглеждал доста тъжен и самотен, както си лежах свит на клъбце в един ъгъл, положил глава на мекото си задниче и вперил немигащ поглед в пространството.
Всъщност аз изобщо не бях самотен или тъжен. Просто си почивах от един дълъг предобед, в който бях изпробвал най-новото си тяло, изследвайки множеството интересни начини, по които то можеше да се извива и огъва. Когато Поета се наведе, за да ме погледне отблизо през ония негови очила с дебели стъкла и черни рамки, аз си помислих: Ах, тоя плешивец е моят човек! Време беше!
Той изрови кредитна карта от джоба на джинсите си, за да плати високата цена, която му каза продавачката, след което ме занесе у дома – в апартамент без коридор на втория етаж в една сграда в Мид Сити, Ню Орлиънс. Сетне, следвайки препоръките на продавачката, стратегически разположи сандъчета за тоалетна в различни ъгли – по едно във всяка стая, за да мога да последвам подтиците на моята животинска природа и да си маркирам територията – нещо, което направих незабавно и в обилни количества. Всичко вървеше отлично. Великият Буда ни беше събрал и нещата се развиваха добре до онази първа нощ, в която Поета прояви безочието да ме затвори – мен, неговия личен бодхисатва!
Веднага се залових за работа.
Съсредоточих мислите си, поех дълбоко дъх и изстрелях астралната си същност извън косматото си тяло, запратих я през решетките на клетката, през стената… право в главата на Поета. По-точно, право в съня, който му се бе присънил в момента. Това не беше лека задача, дори и за мен. Въпреки че в минали животи бях усъвършенствал способността да посещавам чуждите съзнания, този подвиг се извършва много по-лесно, ако въпросното същество е наблизо, а още по-добре е, ако се намира във физически контакт със земното ти тяло. Да проектираш астралната си същност през цяла стая, през стена и през половината от друга стая е тежка, изтощителна задача. Но тъй като в случая свободата ми бе заложена на карта, напрегнах цялата си мощ, за да се озова там, където бях в момента: в съня на Поета.
Настаних духовната си същност зад чворестия дънер на един дъб, който стърчеше, разпрострял големите си клони във всички посоки, на някакъв огромен, безукорно чист летищен терминал. Поета стоеше и чакаше в края на дълга опашка от безброй кукли Барби с човешки ръст – до една руси и облечени в розово. Всяка от тези Барбита здраво стискаше в пластмасовата си ръка голяма, кръгла, розова кутия за шапки.
Като се стараех да стоя извън полезрението на Поета, започнах да драскам с нокти по мраморния под: драс-драс, храс-храс; отначало тихичко, но с все по-нарастваща сила, докато накрая звучеше така, сякаш големи железни гребла стържеха по корпуса на боен кораб.
ДРАС-ДРАС! ХРАС-ХРАС!
- Оскар?! – Поета се събуди.
Душата ми се завърна в тялото ми на порче, точно както едно йо-йо би се върнало в ръката, която го е хвърлила. Поета влезе в моята стая, препъвайки се, запали лампата, коленичи и надникна в клетката ми. Лесно можех да разчета изражението на неговото сънено, брадясало лице. Той си мислеше, че някак съм успял да избягам и съм се разлудувал край неговия футон, та като ме видя там, където не очакваше да ме види – зад решетките на моя затвор, – дълбоко се озадачи.
На Поета достатъчно му сечеше пипето, за да има докторат по литература, но затова пък бавно схващаше практическите житейски уроци. Обикновено не можеше да загрее от първия път. Лампата угасна и той се затътри обратно в своя футон в предната стая. Не след дълго оттам пак се разнесе гръмотевично хъркане. Събирайки всеки останал грам духовна енергия, аз отново се изстрелях мощно в неговия череп.
Този път сънят се развиваше в някакъв супермаркет – пътеките между щандовете бяха достатъчно широки, за да мине по тях боклукчийски камион, което впрочем действително се случваше. Поета, с гръб към мен, буташе празна пазарска количка по една такава гигантска пътека, следвайки камиона. Забелязах, че тоя сън ще се окаже страшничък: през пролуките между кутиите с мюсли зърнах двойка бенгалски тигри на съседната пътека. Докато Поета буташе скърцащата си количка, без да забелязва тигрите, те се движеха успоредно с него и го дебнеха, долепили кореми до линолеума. Мина ми през ум, че би било милостиво от моя страна да го събудя в тоя момент. И тъй, отново задрасках с ноктите на астралното си тяло, този път по гладките плочки на пода точно зад неговите пети – все по-силно и по-силно, и ПО-СИЛНО!
Сепнат в съня си, той пак се дотътрузи до моята клетка, сви рамене, прозя се и този път вдигна резето на вратичката. Разтвори я широко и без да каже дума, се върна във футона си. Ето как се сдобих с правото да използвам целия апартамент, денем и нощем. От тази нощ нататък бях свободен да изследвам всички кътчета и пролуки на жилището: прашното пространство под хладилника, вътрешния лабиринт на кухненските шкафове, съмнителните пещери на килера за вехтории… дори тайния проход към кухнята на съседа, който открих в една ранна утрин, следвайки някаква тръба. Животът наистина си го биваше.
back ©2009 by David G. LanoueAlso by David G. Lanoue...
Kobayashi Issa Archive